Съвременното здание въпроизвежда външния вид на едноименния храм, издигнат в чест на подвига на руския народ в Отечествената война от 1812 година, осветен през 1883 г. и разрушен през 1931 г.

История

Идеята за построяването на храма е възникла през зимата на 1812 г. на едно от заседанията на обществото «Беседа на любителите на руското слово» под председателството на държавния деятел и поет Гаврил Державин. Предложението е било предадено на цар Александър I и само след няколко дни, през Рождество на на 1812 г. (25 декември по стар стил), се е появил манифест подписан от царя в който пишело: «За запазването на вечна памет на това усърдие, вярност и любов към Вярата и Отечеството, през каквито трудни времена надмина себе си народа руски и в чест и благодарност наша към Божията Промисъл, която спаси Русия от заплашващата я гибел, решихме в Първопрестолния град наш Москва да създадем църква в името на Христос Спасителя...» Манифеста е намерил широка поддръжка от най-различни представители на руското общество.

Скоро след това е бил обявен международен конкурс за проект на храма. Александър I е искал не просто да се увековечи историята на тази война и спасението. В каменна форма е трябвало да се отрази «мисията на руския народ». Неочаквано за много е победил 28 годишния архитект от шведски произход Карл Мангус Витберг. Неговия проект на фона на останалите се е отличавал с мащабите си – височината на храма е трябвало да бъде 237 метра, почти 2 пъти повече от храма Свети Петър в Рим. Той е включил площ с клонади с дължина повече от 600 метра и триумфални колони отлити от трофейни вражески оръдия. След като е оценил проекта Александър I е казал: «Вие накарахте камъните да говорят!»

Храма е функционирал малко повече от 50 години. През лятото на 1931 г. по указание на Йосиф Сталин е било решено да бъде разрушен за главното здание на СССР – Двореца на Съветите. Така, както и през предишните столетия е бил обявен конкурс, но вече не международен, а всесъюзен. В него е победил Борис Йофан – архитект на «Дома на набережной». Започнали работи по демонтиране на храма. Тъй като не са успели да го разрушат е било взето решение да бъде взривен. След няколко години е започнал строеж, който така и не е бил завършен. По време на Втората световна война металните конструкции предназначени за строежа на двореца са се използвали за възстановяване на мостове. След войната е взето решение във фундамента останал от зданието да се построи басейн.

Най-големият в Европа басейн «Москва», в който е можело да се плува целогодишно е бил отворен през 1960 г. Започнала да се носи лоша слава за обекта. Там често се давели хора – официлната версия е че е действала радикална групировка, която е била недоволна от разрушаването на храма Христа Спасителя. Никой не е забравил за храма за 30 години. Говорило се, че нощно време в басейна се отразява храма. От съседството с музея е била недоволна администрацията на Музея им. Пушкина: експерти са се оплаквали, че зимата изпаренията от горящата вода са вредяли сградата и на музейните експонати. Така или иначе нито слуховете, нито жалбите са попречили басейна да работи повече от 30 години – до началото на възстановяването му през 1994 г.

Така, както и преди 20 години част от инициаторите за възстановяване на храма Христа Спасителя са били литературни дейци. Указа е бил издаден от първия президент на Русия Борис Елцин. Парите за храма са се събирали от «целия свят». Строежа, който през XIX е отнел около 40 години е бил завършен за 3 години. Сградата е възстановена по проект на Константин Тон, под ръководството на архитекта Алексей Денисов, по-късно – Зураб Церетели. Външния вид и украсите на храма се отличават по някои детайли, най – значимите от които барелефите. До 1931 г. те са били от бял камък, а сега – бронзови. Малко се е увеличила и височината на храма. Вътрешното пространство почти не се е променило. Практически почти всичко от храма, който е бил на това място до 1931 г. не е същото. Но това не означава, че не е останало нищо.

Какво е станало с храма после взривяването му?

Украси

Когато решението за разрушаването на храма е било взето окончателно, към работа се е включла комисия, която е била длъжна да избере какво трябва да се запази. Иконите и другите предмети е трябвало да бъдат предадени в Третяковската галерия, Руския музей, а също така ив Антирелигиозния музей на изкуствата, който се е намирал в Исакиевския събор в Петербург.

Но и след взривяването на храма в някои московски учреждения са продължавали да се появяват предмети от храма. Например оцелелите горелефи и до този момент могат да бъдат видяни на една от стените на Донския манастир недалече от метростанция «Шаболовская». Четирите ясписови колони на олтара, по една от версиите се намират в сградата на учебния съвет на МГУ. Има слухове, че в подземията на едно то зданията на МГУ се намират и други предмети от интериора на храма. За олтара се носят слухове, че или е подарен на съпругата на американския президент Елеонор Рузвелт, или е купен от нея и подарен на Ватикана. По друга версия са искали да и го продадат, но тъй като не са успели да го демонтират са го унищожили.

Камбани

От четиринайсетте камбани на храма е оцеляла само една. Известно време е бил в зданието на Северната речна гара в подмосковския град Химки. Другите камбани са били претопени. По една от версиите те са били използвани за създаването на знаменитите скулптури на станцията на метрото «Площадь Революции».

Камък

Камъкът, който е останал след взривяването на храма се е използвал за покритието на станцията на метрото «Кропоткинская», «Новокузнецкая» и, възможно, «Площадь Свердлова» (сега — «Театральная»), а също в хотел «Москва». Пейките ие свещниците в изменен вид се намират в станцията на метрото «Новокузнецкая». Таблата с имената на героите от войната през 1812 г. са се използвали за строежа на стълбищата в Третяковската галерия, а също за покритието на Института за органическа химия на Академията на науките на СССР.

https://www.culture.ru/institutes/7808/khram-khrista-spasitelya