На 7 януари 2019 година, в деня на Рождество Христово беше излъчено традиционното Рождественско интервю на Московския и на цяла Русия патриарх Кирил. Предстоятелят на Руската православна църква отговори на въпросите на журналиста и телевизионен водещ Дмитрий Кисельов, генерален директор на международната информационна агенция „Русия днес“.

Ваше Светейшество, в тези Рождественски дни ще започнем нашето интервю с тъга. Струва ми се, че главно събитие на 2018 година ще стане драмата във вселенското Православие…

Тези от нас, които познават и се интересуват от история, знаят, че никога не е имало прости времена и „драма” е много правилна дума, когато говорим за история. Историята не е комедия, историята не е трагедия, историята е именно драма. А какво е драма? Драмата е реалистична представа за живота. В нея имат място и сълзите, и усмивките, и радостта, и тъгата – нали точно това е нашият живот. Всеки човек, изхождайки от своя опит добре знае какво е драма и в семейния, и в професионалния живот. Има и радост и усмивки, но има и сълзи… Точно това се случва днес в сферата на междуцърковните отношения. Единственото, което трябва със сигурност да потвърдим е, че днес тъгата е повече от радостта. На първо място това е свързано с вътрешното разделение в Православието и съм убеден, че това чувство споделят всички предстоятели на поместните православни църкви: от такова разделение не можем да очакваме нищо добро.

Православните църкви трябва да се консолидират пред лицето на всички тези проблеми, които връхлитат върху съвременния човек. Нарочно не казвам „върху Църквата“, а именно върху човека. Проблеми, които разрушават интегралността на човешката личност. В резултат на това човекът става нежен, слаб, подложен на различни влияния. Ето това е най-важната задача на Църквата — да се занимава с човека, да му помага да се съпротивлява на това, което на църковен език наричаме изкушение. Ако говорим на езика на физиологията, на език понятен за съвременния човек, то той трябва да може да се съпротивлява на гласа на плътта, на това, което ние наричаме похот.

Какво е похот? Похотта е гласът на плътта, който заглушава гласа на разума, който потъпква най-възвишените чувства и човекът вече не живее по закона, който му е дал Бог — нравствения закон, вложен в неговата природа, този закон Божий, който съответства на нравственото чувство, но ни е даден и в Писанието — а живее по законите на инстинкта. Инстинктът е най-страшната сила, подбуждаща човека за едни или други постъпки. Задачата на Църквата се състои в това да учи хората да живеят по закона, даден им от Бога. Следвайки този закон, човекът възвисява своя разум, своите чувства, закалява волята си, превръща се в силна личност, личност, способна да обича и да споделя своя живот с другите.

Към похотта и любовта ще се върнем отново, но искам да продължим разговора за случващото се в Украйна. Като че ли Украинската православна църква се намира под кръстосан огън. От една страна, с нея воюва украинската власт, от друга — Вселенската патриаршия. Какво е бъдещето на Украинската православна църква и как можем да и помогнем?

Гледайки напред ще кажа, че бъдещето непременно ще е светло. Защото Украинската православна църква е на страната на светлината, на страната на Божията правда; а всички тези, които днес й противостоят, са на страната на мрака. И мога лесно да го докажа. В Украйна се състоя така нареченият обединителен събор. По мнението на кукловодите и по мнението на президента на Украйна, този „събор“ трябваше да обедини всички и да създаде единна за цяла Украйна Православна църква. А какво стана? Обединиха се две разколнически групировки, а Православната църква както беше сама по себе си благодатен духовен организъм, така си и остана. Трябва да отбележим и безпрецедентното вмешателство на държавната власт. Украйна е страна, която се стреми към Европа, страна, която заявява, че споделя европейските ценности. Но една от най-важните ценности на Европа е принципът на отделянето на Църквата и религията от държавата, т.е. държавата има светски характер. А какво виждаме? Виждаме президента на Украйна, председателстващ църковния „събор“, да определя, кой трябва да бъде глава на „поместната църква“, да се меси грубо в църковния живот и да не се притеснява да го прави публично. Всичко това се превръща в театър на абсурда.

Можете ли да си представите какво би се случило, ако президентът на Руската Федерация Владимир Путин седеше на председателското място на църковен събор? Ако в прав текст заповядваше кой трябва да бъде избран? Трудно е дори да си го представим…

Невъзможно.  А можете ли да си представите каква би била реакцията на останалия свят? Как щяха да се надигнат всички правозащитници, всички държави, каква огромна вълна от разрушителна критика би ни заляла? А какво виждаме днес?

Тишина.

Къде е Европа? Къде са Съединените щати? С тяхното желание да отстояват фундаменталните принципи на либерализма, които включват, в частност, отделяне на Църквата от държавата?

Независимост на Църквата…

Независимост на Църквата. Тази история е живо свидетелство, че всичко може да бъде потъпкано, че е възможен отказ от всякакви принципи, когато се преследват конкретни политически цели. В този смисъл политическата поръчка, целяща разрушаването на Православието в Украйна, е съвършено очевидна.

Важна дата през изминалата година беше стогодишнината от разстрела на Царското семейство. В своята проповед Вие казахте нещо много важно – народът тогава се превърна във влак, чиито машинист не успя да прецени скоростта и той се устреми към неминуема катастрофа. Доколко актуален е такъв риск днес?

Този риск е актуален винаги. Много зависи от машиниста, твърде много. Представете си, че в тази революционна епоха начело на Русия бяха машинисти, способни да се справят с нея. Имали сме аналози през XIX столетие, когато върховните машинисти на Русия са се справяли с много силни предизвикателства, в това число насочени към разрушаване на руската държавност. Затова много зависи от машинистите, от тези хора, върху които е възложена пълната отговорност за съдбата на страната, за съдбата на народа. Това не са само тези, които олицетворяват висшата власт, не е само един човек, говорим за държавния елит въобще. От възпитанието на този елит, от неговия патриотизъм зависи нивото на отговорност за всичко, което се случва в страната. Отново можем да катастрофираме, ако машинистите развиват прекалено голяма скорост на завоите или не се грижат за техническото състояние на композицията. И едното и другото водят до катастрофа. Затова върху носителите на властта лежи огромна отговорност. Отново подчертавам, че не става дума за президента или министър председателя. Става дума за всички, които днес отговорно осъществяват властови пълномощия. Те не долитат при нас някъде от вселената, те произлизат от собствения си народ. Те са плът от плътта, кръв от кръвта на народа, те се учат в нашите училища, университети, те гледат същите телевизии, същото съвременно кино, може би четат книги, макар че заради огромната си ангажираност това е твърде сложно. Общият културен фонд на страната има огромно значение при определянето на нашето бъдеще, а този културен фонд се създава не само от културните дейци, но и от медиите. На този процес влияе и Църквата, влияе съзнателното, отговорно участие на хората в обществения живот.

Бъдещето на страната ни е наше общо дело. Ако сме солидарни при осъществяването на това общо дело, ако имаме ясни цели – искаме благо за своя народ, искаме Русия да е независима, силна и самодостатъчна, ние сме длъжни солидарно да мислим и солидарно да действаме. Затова идеята за солидарното общество днес е много важна и Руската православна църква работи активно в тази насока. Ние смятаме, че Църквата може да допринесе много при формирането на солидарно общество върху съвършено нови основи, извън всяка идеология. И в миналото се говореше за солидарност, но тя не успя да спаси Съветския съюз от разрушение. Затова ние трябва да работим за формирането на личност, способна да бъде солидарна с другите личности, особено в нашето общо движение напред.

Вие казвате „солидарност без идеология“, но нали солидарността се изгражда около нещо, около система от ценности, обща система от ценности. Ако не съществува обща система от ценности, то е невъзможно да си солидарен с когото и да било.

Правилно. Когато говоря за идеология, имам предвид комплекс от философски идеи, на основата на които се изгражда държавният живот. Нека си спомним марксизма, днес в много страни господства либерализмът. Идеология е когато съществуват философски постулати, които са в основата на законодателството, формирането на общественото съзнание и т.н. Всеки историк ще потвърди, че идеологиите не живеят дълго — три, четири, пет поколения. Идеологията идва и си отива. А какво остава? Остава човекът. Кое трябва да лежи в основата на нашата съвместна работа, в това число на нашата солидарна дейност, насочена към развитие на държавата ни? На първо място трябва да помислим за нравственото и духовното състояние на човешката личност. Не може да бъде солидарно общество, в което егоизмът и потребителската идеология са се превърнали в идеал. Такива хора не могат да вървят по пътя, уловени за ръце с други хора. Ето защо духовното възпитание, нравственото възпитание на човека предопределят способността на цялото общество да бъде солидарно и съвместно да решава задачите, които възникват в този исторически момент.

Но в основата на християнската нравственост винаги е била любовта. Днес се създава впечатлението, че любовта е изчезнала. Или се подменя със секс, или се комерсиализира. Онази любов, завещан ни от Създателя или я няма или се е трансформирала, или трудно може да бъде обяснена за да се превърне в ръководство за живот. Любовта изчезва както от отношенията между хората, когато те стават дребнави, така и от отношенията между държавите. Като че ли в тях тя се подменя с истинско хищничество. Борбата за ресурси, надпреварата във въоръжаването – къде тук е любовта? Какво се случва с любовта и накъде летим? Не е ли време да започнем отново борба за мир и да си припомним онова, с което и Вие се занимавахте през 80-те години, — именно на основата на любовта?

Първо за любовта. Любовта не е изчезнала. Тя е присъща на човешката природа. Бог е вложил този велик дар в нашата природа и всеки човек в определен момент от своя живот изпитва това чувство. Тема на друг разговор е неговата реализация. То може да бъде експлоатирано, например като се превърне в безпорядъчен секс. Но тогава любовта се разрушава и човекът престава да бъде способен да обича. Питат ни защо има толкова много разводи. Защото живеем безпътно, сменяме партньори и любовта остава на заден план. Защото на първо място поставяме похотта, стремежа да удовлетворим своите физиологични потребности. Всички тези неща са несъвместими, по-точно такъв начин на живот е несъвместим с това, което наричаме любов. Защото главната характеристика на любовта е жертвоготовността. Не съществува любов без жертва. Показател дали обичаш някого или не е отговорът на въпроса „А какво мога да направя за него?“. Мога ли да отдам живота си за него? А здравето си? Заради него мога ли да се откажа от това ниво на потребление, което съм имал преди да го срещна? Какво мога да пожертвам за този човек? Тези въпроси е нужно да си задаваме не само пред камерата. Нужно е да си ги задаваме пред самите себе си, пред своята съвест. И когато си кажем: „Не знам дали е красив, дали е добър, но не мога да живея без него, заради него съм готов на всичко, на което съм способен»; когато осъзнаем, че това е най-важното в отношенията ни с този човек, че то поглъща всичките ни мисли и чувства – това наистина е любов. Трябва да се стремим към такова чувство, защото то е свято и с него можем да изживеем целия си живот. Разбира се, с възрастта се променят много фактори, които поддържат човешката близост, но ако е налице истинска любов, то тя е до гроб. Но ако след като сме се влюбили си кажем: „Нищо особено няма да се случи, ако се захвана и с още нещо“, — то това е път, който води към разрушаване на любовта.

А сега за междудържавните отношения. Въобще между държавите няма любов, между държавите съществува само прагматизъм. Защото държавата и народът са две различни неща. Между народите може да има любов. Руснаците симпатизират на определени народи, към други се отнасят сдържано, и тази сдържаност е продиктувана от историческия контекст. Прекалено болезнено сме се парили в общуването си с този или онзи народ, затова има и сдържаност, и симпатия. Така е и при много други народи. Симпатията между народите е хубаво чувство и даже когато го няма е нужно да го развиваме посредством културните контакти, междурелигиозните контакти, научно-техническото и политическото взаимодействие. Но в тези отношения е много важна искреността. В политиката по отношение на искреността винаги трябва да имаме едно наум – това не е онази искреност, която срещаме в отношенията между хората. И въпреки всичко, в политиката трябва да има порядъчност и държавите и народите трябва да си имат доверие. Не е редно да се декларират едни чувства и едни идеи в междудържавните отношения, а на практика тайно да се осъществява съвършено друга стратегия. Помним Акта за сигурност и сътрудничество в Европа от Хелзинки…

1975 година…

Да. С какво въодушевление беше посрещнат! А какво въодушевление настъпи при падането на Берлинската стена! Смятахме, че навлизаме в нова епоха. След като идеологическите противоречия рухнаха мислехме, че ще започне нещо ново, което ще доведе до много добри отношения с европейските страни. Но в резултат какво се случи: НАТО достигна до нашите граници, свидетели сме на прояви на агресивна политика. Всичко това разрушава доверието. Затова между държавите, даже когато няма любов, обезателно трябва да има честна и порядъчна политика. Действията трябва да съответстват на декларациите в междудържавните отношения. В тази сфера трябва да работят и културата, и изкуството, и религията, и обществените организации, защото именно тесните взаимоотношения между хората са способни да разтопят леда в междудържавните отношения.

Ако продължим темата за любовта, то какво е бъдещето на традиционното семейство?

Семейството е радост, но и жертва, подвиг. Живеел си е човекът преди сватбата сам, бил е съвършено свободен, разпореждал се е с времето си. Но сключва брак и вече не е така свободен, а след появата на децата още по-малко. Все повече и повече задължения. Реакцията на тази реалност може да е следната: или приемам всичко като дар Божий и в него виждам огромна радост и щастие и пълнотата на своя живот…

Реализация на моята свобода…

Реализация на свободата, при това такава, която не опустошава, а обогатява. Или обратно – „Защо ми е всичко това, излишни главоболия…“. И човекът сам, със своите ръце разрушава този дар, който Бог му е дал. Според мен всичко зависи от самите нас. От нашето отношение към околните, от нашата способност да бъдем порядъчни, от нашата способност да действаме и да говорим онова, което съответства на вътрешното ни състояние. Да не мамим и да изграждаме отношения, към които Господ ни е призвал.

Ако продължим темата за свободата, то Вие сте казвали, че прекаленото увлечение по съвременната техника ограничава свободата. Нима Вие сте противник на техническия прогрес?

Не съм против техническия прогрес! Достатъчно е да си спомним историята: древните руснаци хвърлили своя бог Перун във водите на Днепър. Разрушавали езичеството. А кой е Перун? Бог на мълниите, аналог на Зевс. След няколко столетия християнинът Михайло Ломоносов започнал да изучава явлението атмосферно електричество. Ето какво е християнството! Християнството не може да е против науката, против научния прогрес, защото цялата история на развитието на науката е свързана с християнския културен контекст. Именно в недрата на християнска Европа са започнали да се развиват научните знания.

Но ето кое ме тревожи. Ще го повторя още веднъж. Върху човека оказват силно влияние две обстоятелства. Първото е удобството, а второто – удоволствието. Удобството и удоволствието достатъчно мощно определят нашите мисли, нашия начин на действие. Същите тези мобилни устройства са удобни, откриват път към удоволствията и затова са много привлекателни. Но много от нас не знаят или не обръщат внимание: всеки път когато ползвате някакво устройство, искате или не искате някой може точно да знае къде се намирате, от какво се интересувате, от какво се страхувате. Затова световната мрежа дава възможност да се осъществява вселенски контрол над човешкия род. И ако не днес, то утре може да се появят и методология, и технически средства, които да осигурят не само достъп до тази информация, а нейното използване. Представяте ли си каква власт ще бъде концентрирана в ръцете на тези, които я владеят? Започвайки от разговора на две приятелки на безобидни теми и завършвайки със сериозните преговори между хора, които изграждат стратегии, обсъждат планове в областта на икономиката, политиката… Според мен, контролът от една точка е предизвестие за пришествието на антихриста, ако говорим за християнския възглед. Антихристът е личност, която ще бъде начело на световната паяжина, контролираща целия човешки род. Сама по себе си структурата представлява опасност. Не трябва да има единен център, поне в обозримо бъдеще, ако сами не искаме да приближим апокалипсиса.

Затова, според мен, устройствата са полезни от гледна точка на удобството и удоволствието, но от гледна точка на контрола над човешката личност са твърде опасни. Църквата е длъжна да говори за това, съзнавайки че си навлича макар и неправеден, но ярко изразен гняв. Ще ни обвиняват, че сме против прогреса, че сме ретрогради, но на практика не става дума за научно-технически прогрес, а за развитие на система, която е насочена към контрол върху човешката личност в глобален мащаб. Ето срещу какво се бори Църквата.

Това е поглед върху планетата Земя от вселената, а какво да прави човекът? Устройствата предизвикват зависимост и от удоволствието, и от удобството. Лекарите – нарколози приравняват тази зависимост към наркотичната. Как да се справяме с нея и как да я разпознаваме?

Да, това е още една страна на медала. Зависимостта също лишава човека от свобода. Какво е алкохолик? Човек, лишен от свобода, който не може да живее без алкохол. Също като наркотиците, устройствата. Дяволът действа мъдро. Ето Ви играчка, която Ви дава безгранична свобода. Няма разстояния, всичко е на екрана Ви, достъп до информация, общувайте с хората, установявайте лични отношения, какво лошо има в това? При това може да се осъществява тотален контрол, а човекът се оказва напълно погълнат от тази технология. Той навлиза в нея, отстъпва от живота, от реалността, за него това е…

Подмяна.

Да, псевдореалност.

Виртуална реалност.

Да, виртуална реалност. Тя става негов живот, той се намира в нея повече време, отколкото извън нея. Това е много опасно. Това е дехуманизация на човешката личност. Ние ставаме хора, развиваме човешки качества благодарение на личното общуване. Ние обменяме мисли и чувства, ще кажа нещо неочаквано, ние обменяме енергии. Всеки човек е генератор. Той има силна, мощна енергия и Господ е устроил всичко така, че взаимно да се обогатяваме при правилно изграждане на междуличностните отношения. А сега цялото това богатство се подменя от обмяна на информация чрез електронни устройства, с всички произтичащи от това последствия.

Изводът от тази част на нашата беседа може да бъде следния. Нека хората не смятат, че Патриархът е категорично против. Искам да цитирам апостол Павел: „Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте” (1 Сол. 5:21). Но, моля Ви, никога не ставайте роби на това, което е в ръцете Ви или на това, което влиза отвън в съзнанието Ви. Трябва да останете вътрешно свободни и да не изпадате в зависимост — нито под алкохолна, нито под наркотична, нито под зависимост от електронни устройства.

Важно предупреждение, благодаря. Ваше Светейшество, след няколко седмици ще се навършат 10 години от Вашата интронизация. Имате ли план за следващото десетилетие?

Разбира се, че нямам такива планове. Имам някои мисли върху развитието на църковния живот. Рано е да говорим за това, но ми се иска да отбележа, че за изминалите десет години беше направено немалко. Избягвам да употребявам думата „реформа“, когато става дума за промените в църковния живот, защото реформите в миналото нанесоха големи вреди на нашата Църква, и хората се отнасят с недоверие към таи дума. Затова говоря за преобразования. На практика се промени природата на нашите енории. Ясно заявихме, че енорийският живот днес, освен богослуженията, трябва да включва и различни дейности, насочени към подкрепа на енориашите, към оказване на помощ. В този ред на мисли е много важна социалната работа в енориите, работата с младежите, просветителската работа. Всичко това започна да се осъществява в нашата Църква и аз се моля положителните примери на енории в Москва, в Санкт Петербург, в други големи градове да се разпространят в цялата ни Църква. Нека всяка дори и най-малката енория да знае, че около най-важното дело – отслужването на Божествена литургия, причастяването с Тялото и Кръвта Христови, трябва да се създава общност от хора. Ако нашите енории станат по-активни в благотворителността си, в просветителската дейност, особено в работата с младежта, то това ще е много важно за цялата Църква.

Празникът Рождество Христово символизира надеждата. Но в последно време не се ли получава подмяна на съдържанието с отрупани маси и размяна на подаръци? Защо въобще е този празник? И какво искате да пожелаете на своето паство във връзка с Рождество?

Първо – не се отказвайте от трапезите и подаръците. Това също е много важно измерение на човешкия живот. Всички знаем колко е хубаво, когато цялото семейство се събира заедно на масата, когато гостуват близки хора, когато имаме възможност да общуваме, да се порадваме заедно. А ако искаме да кажем какво е за нас Рождество, то има прекрасни думи в Светото Писание: „И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“. Светлината на Рождеството, светлината, която дойде в света чрез Рождеството на Господа и Спасителя наш. Какви ли не сили се опитваха да изгасят тази светлина през последните две хиляди години! Невъзможно е да ги изброим, а светлината продължава да свети! Светеше във времената на римското робство, светеше във времената на сложното битие на Византия, светеше във времената на татаро-монголското иго, във времената на разцвета на Русия, във времената на гонения на Руската църква през XX век. И ще продължава да свети. Дай Боже, винаги да сме на страната на светлината. Щом има светлина, има и тъма, и от човека зависи на чия страна ще застане. Дай Боже, нашият народ да остане на страната на светлината, въпреки изкушенията, съблазните, разрушаващия душата информационен поток. Моля се хората останат способни да виждат светлината и да бъдат на нейна страна.

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска

https://www.pravoslavie.bg/Интервю/руският-патриарх-кирил-дай-боже-винаг/